ЕВРОПЕЙЦИ, АМА ДАЛИ?

Вече влязохме в Европейския съюз - събитие, което чакахме, искахме, търсихме... Влязхоме. И? Отидохме там такива, каквито сме. Влязохме с мръсните си улици, с високите цени и ниските заплати. С големите очаквания и обещания. С овлажнелите очи и надеждата. С бедната трапеза и богатата вяра. С очи, насочени към Запада, емиграцията и риска на бягството. С протегнати длани, които може и да останат дълго време празни.

Е, Европа ни покани, приютява ни. Въпросът е докога ще има търпение да ни наблюдава такива свити, едва прохождащи, надценяващи непрекъснато възможностите си...
Истината е, че имаме място в Европейския съюз, но то в момента изглежда някак неестествено. Промяната, факт е, не може да се случи, ако все сме навън. Но и вътре, ако сме трагично смешни и не се справим с предизвикателствата, няма да е никак добре. Наскоро четох, че до 20-30 години ще се намърдаме добре в ЕС заедно с останалите балкански държавици. Обаче постепенно ще напускат Големите, защото няма да искат да с нас. Дали това ще стане, спорно е да се каже. Общо взето не сме толкова страшни, колкото ни представят. Но никога не е късно да отговорим на чуждите представи.
Време е да престанем да се наричаме европейци само защото имаме богата култура, на която цял свят може да ни завижда. Важно е всичко това. Но пък не само култура, а и куп други неща са необходими, за да бъдеш европеец... Пътят пред нас е отворен, за да изпълним определението, което сега носим със себе си гордо, със съдържание...